Туристически
Информационен
Център град Гурково
ИСТОРИЯ
Гурково- градът носещ името на генерал- фердмаршал Йосиф Владимирович Ромейко-Гурко е общински ценър на Община Гурково, общината е разположена в централна България, област Стара Загора , в източния край на Розовата долина и южния край на Прохода на републиката ( Хаинбоаз).
Гурково- градът носещ името на генерал- фердмаршал Йосиф Владимирович Ромейко-Гурко е общински ценър на Община Гурково, общината е разположена в централна България, област Стара Загора , в източния край на Розовата долина и южния край на Прохода на републиката ( Хаинбоаз).
Гурково е старо селище. За него се споменава за първи път в турски регистър от 1450 година.
Най-старото българско име на селището е Колупчии, от турската дума „ колъкчиян „, което значи пост, стража, караулно селище. По късно по време на турското робство започва да се нарича Хаинето/ Хаинкьой/, по името на Хайн-боаз, което ще рече предателски, коварен проход.
Именно през годините на робството са написани едни от най-славните страници от неговата история. Героичните подвизи на народния хайдутин – войводата Генчо Къргов срещу поробителите, на сподвижниците на Апостола Левски – Никола Веранов и Стоян Груйчев, взели участие в Старозагорското възстание през 1875 год, а по-късно превели през Хайнбоазкия проход отряда на генерал Гурко, ще останат завинаги в паметта на признателните поколения.
В знак на признателност към големия руски пълководец, донесъл освобождението на хайнчани на 14 юли 1877 год., те преименуват макар и по-късно през 1906 год.- своето село на името на генерал Гурко – с. Гурково.
От 1940 до 1947 селището e Генерал Гурково, а след 1947 год. до наши дни- отново Гурково, като от 04.09.1974 година Гурково е обявено за град.
...Легендата за Рада и Лаза...
Някога Гурково се е казвало Колупчии, Колъкчиян, от турската дума „коллук” – стража, охрана. Понеже селището се е намирало на проход недалеч от старопрестолния Търновград и ролята му била да охранява пътя за столицата от набезите на южните народи. След падането на Второто българско царство жителите на Колупчии живеели спокойно. Само когато хората на султана тръгнели да избират моми, всички тръпнели коя къща ще се почерни. Слугите вземали най-хубавите, най-стройните девойки и ги отвеждали да красят харема. И ето че един ден османлиите пак дошли в Колупчии хубавици да търсят. А хубост не може да се скрие… Влезли в къщата на дядо Никола. Имал той двама синове и две дъщери близначки – Рада и Лаза. Хубави, стройни, с бели лица, като слънце греели, косите им – злато, зъбите им – бисер, очите им – пролетно небе. Османлиите на място замръзнали, като видели двете момичета. Такваз хубост не били срещали. Заръчали: „Утре, по пладне, ще дойдем да вземем момите. Хубаво да ги нагиздите – зер, султанки ще стават.” Примрели сърцата на родителите. А двете момичета се спогледали и дали вид, че са съгласни да приемат тази „чест”. Цяла нощ не мигнали в къщата на дядо Никола. Рада и Лаза станали още по първи петли. Измили се, сплели дългите плитки, облекли най-новите си премени и тихо се измъкнали от къщи. Поели към Острия чукар, недалече от селото. Птиците спрели да пеят, вятърът притихнал в клоните, смъкнало се небето над планината – сякаш знаели за тежката участ, която ще сполети девойките. Вървели те и тихо се наговаряли: „Като стигнем горе на високите скали, ще сплетем плитките си една в друга, ще скочим от високото и така в смъртта си ще бъдем заедно. Българки сме и вярата си няма да дадем – честта си ще опазим.” Когато слънцето се показало, близначките вече били горе, на Острия чукар. Погледнали надолу към селото за последно, вперили очи в тъмния дол, откъдето се събирали две реки и образували тъмен вир. Ако някой паднел долу, в скалите ще се пребие и водите на вира ще го поемат. Спогледали се двете хубавици, сплели плитките си здраво, прегърнали се и се хвърлили надолу… Загинали Рада и Лаза, но вярата си не дали. В тяхна памет съселяните им нарекли двете реки Радова и Лазова. Потекли реките – едната край селото се заизвивала, а другата край поляните, по които играели двете сестри. Накрая пак заедно се събирали и се вливали в река Тунджа – неразделни завинаги. Това е легендата… А през 1906 г. благодарните колупчийци решават да дадат ново име на селището – Гурково – в знак на признателност към генерал Гурко – допринесъл за свободата му през юли 1877 г.
Някога Гурково се е казвало Колупчии, Колъкчиян, от турската дума „коллук” – стража, охрана. Понеже селището се е намирало на проход недалеч от старопрестолния Търновград и ролята му била да охранява пътя за столицата от набезите на южните народи. След падането на Второто българско царство жителите на Колупчии живеели спокойно. Само когато хората на султана тръгнели да избират моми, всички тръпнели коя къща ще се почерни. Слугите вземали най-хубавите, най-стройните девойки и ги отвеждали да красят харема. И ето че един ден османлиите пак дошли в Колупчии хубавици да търсят. А хубост не може да се скрие… Влезли в къщата на дядо Никола. Имал той двама синове и две дъщери близначки – Рада и Лаза. Хубави, стройни, с бели лица, като слънце греели, косите им – злато, зъбите им – бисер, очите им – пролетно небе. Османлиите на място замръзнали, като видели двете момичета. Такваз хубост не били срещали. Заръчали: „Утре, по пладне, ще дойдем да вземем момите. Хубаво да ги нагиздите – зер, султанки ще стават.” Примрели сърцата на родителите. А двете момичета се спогледали и дали вид, че са съгласни да приемат тази „чест”. Цяла нощ не мигнали в къщата на дядо Никола. Рада и Лаза станали още по първи петли. Измили се, сплели дългите плитки, облекли най-новите си премени и тихо се измъкнали от къщи. Поели към Острия чукар, недалече от селото. Птиците спрели да пеят, вятърът притихнал в клоните, смъкнало се небето над планината – сякаш знаели за тежката участ, която ще сполети девойките. Вървели те и тихо се наговаряли: „Като стигнем горе на високите скали, ще сплетем плитките си една в друга, ще скочим от високото и така в смъртта си ще бъдем заедно. Българки сме и вярата си няма да дадем – честта си ще опазим.” Когато слънцето се показало, близначките вече били горе, на Острия чукар. Погледнали надолу към селото за последно, вперили очи в тъмния дол, откъдето се събирали две реки и образували тъмен вир. Ако някой паднел долу, в скалите ще се пребие и водите на вира ще го поемат. Спогледали се двете хубавици, сплели плитките си здраво, прегърнали се и се хвърлили надолу… Загинали Рада и Лаза, но вярата си не дали. В тяхна памет съселяните им нарекли двете реки Радова и Лазова. Потекли реките – едната край селото се заизвивала, а другата край поляните, по които играели двете сестри. Накрая пак заедно се събирали и се вливали в река Тунджа – неразделни завинаги. Това е легендата… А през 1906 г. благодарните колупчийци решават да дадат ново име на селището – Гурково – в знак на признателност към генерал Гурко – допринесъл за свободата му през юли 1877 г.
БЕЛЕЖИТИ ХОРА ОТ ГУРКОВО